19 Дни на мокро – част 1

Една невероятна история за преход от Хавай до Лос Анджелис на двамта братя Асен и Николай от http://www.sandiegocaptains.com/ през Август 2005 година. От тогава до сега са изминали десетки хиляди мили, но това приключение остава най-яркото.

“ 19 Дни на мокро „
От BENZBOSS(Асен Александров) – Август , 2005

Отдавна си мечтаех да прекося океана/които и да е/,но не ми беше изпадала такава възможност.В последно време имаше няколко оферти за прекарване на лодки от тук и там,но нищо сериозно,а и търсят хора които вече са го правили заради застраховката която трябва да се плати ако екипажа няма предишни пресичания.Беше ясно,че ще е зор да си намерим лодка,а и лодката нямаше да е кой знае какво,но и няма как да сме с претенции.

В наща марина е офиса на една организация която подпомага инвалиди-учат ги как да карат лодки,разхождат инвалиди из залива,а и се състезават.Имат няколко малки фъстъка в които аз трудно се побирам,но имат и една сравнително голяма лодка с която всяка година участват на няколко регати.Е точно на тая бяхме метнали око.

Пичовете се оказаха свестни,а и нашта оферта си я биваше-безплатно прекарване на яхтата,като само трябваше да подсигорят пари за храна и самолетни билети.

В продължение на 2 месеца всяка вечер оставахме след работа за да им помогнем с подготовката на яхтата за състезанието което се провежда в средата на месец юли.После беше нашия ред-началото на Август трябваше да си я докараме обратно на Калифорнийска земя.2 месеца минаха в инсталиране на електроника,прекарване на нова електрическа система,радар,електронна карта,някакъв електронен таралеж с антенки които трябваше да ме намери ако цопна във водата,нова мачта,помпи,компааси………Хубава лодка беше преди да ни попадне в ръчичките.С 300 мъки и стотици часове работа на фарове успяхме да я закрепим за състезанието в последната минута-беше 2 часа сутринта.Оставаха 2 дни до старта.

Ако пиша малко несвързано да не се чудите защо-пиша по времето в което компа ми атачва снимките които пращам на Пике за обработка,а и часа е 1:15 сутринта KALFORNIISKY време.

Аз бях готов за пътуването,е малко гледах като теле,но аз понякога така си гледам.Никoй от нас не го беше правил,а и нямахме идея кого можем да вземем за екипаж.На когото от приятелите си да предложех,всеки много ми се радваше,но никoй не се върза.Сега реват ама това е друга тема.

Лодката я познавахме,а и знаехме,че ако имаме проблем с нея вината ще е наша.Ние си играхме и дупчихме,рязахме,местихме,стягахме……….та ако клекне нещо нямаше на кого да се сърдим.Е само мачтата щеше да падне в началото,но за историйката по-късно.

Имаше много неизвестни в задачата и кокото по-малко време оставаше,толкова повече неизвестни се появяваха.С екипажа беше лесно-като неискат Българи да дойдат,решихме да си вземем Хамериканци.Пуснах тук/таме по някоя идейка,че ни трябва екипаж и след 3 дни имахме около 150 предложения на пичове които си нямат какво да правят освен да гонят вятъра.От тия 150 как избрахме най-голямото…… и аз незнам,но и на това ще му дойде времето.

Една от главните неизвестни за мен беше какво да си взема за да имам поне малък шанс срещу животните плуващи около Хавай.Знаех някои неща,чел бях други,а и поразпитах какво може да се очаква.Имаше какви ли не объркващи за мен отговори.Едни казваха,че нямам шанс срещу нищо над 50 килограма,други ме съветваха да си взема слаби такъми и малки примамки за да избегна кълването на големи рибоци доколкото мога.Трети/по-умните/бяха сигурни,че ще закачим нещо сериозно,но не и убедени,че ще го спрем,а да не говоря за докарване до лодката.Още отсега ще кажа,че май всички имаха право.

Попрегледахме си арсенала,но то с гледане нестава,а пари няма.Трябваха ни поне 5000 каимета за да се въоръжим подобаващо,но вече бяхме похарчили достатъчно за други неща и нямаше как да ми се случи да ловя с това което искам.Смених влакната на трите си Пенн Сенатор съответно с 60,50 и 40 либри,попрегледахме пръчките,поизбрах някои от най-скапаните си силиконови пискюла,но си взех и най-големите в арсенала.Беше ми яснo,че нямам големи шансове срещу сериозна риба.Това си го знаех,но и идея си нямах какво ме очаква.В безиcxодицата си реших да заема една от пръчките които се търкалят в една от яхтите в марината.Бях писал преди време за едно малко червено пенче което го почистих с телената четка.Е точно това грабнах-пръчка на около 20 години 180 см 20-50 либри.Макарата си е добра,но освен да си простирам гащите с нея близо до Хавай за друго не става в тамошни води.

Наблъсках 4 пръчки и 2 куки за вадене на рибата v тубата с която смятах да пътуват,взех ПЕНЧЕТАТА и си помислих,че съм готов.Аз хубаво си мислех,но рибоците бяха на друго мнение.

Багажа беше готов,екипажа ни чакаше вече в Хавай,лодката беше цяла или поне така ни казаха по телефона.Грабнахме си самолета и ……..ужас.Гледам аз през малкия кръгъл прозорец на малкия американски самолет и не вярвам на очите си.Няма грам слънце никъде,споглеждаме се с брата като напикани деца майка си.3 часа зяпах за слънце-няма и няма.Брата се нервира до степен,че му се наложи да пита това нормално ли е или само днес е така.Една дърта стюардеса беше така любезна да ни обясне,че ПОНЯКОГА било слънчево за разлика от днес.Ма какво значи понякога????Аз съм си взел силиконови пискюли за слънчево време и тук/таме по някои за мъгла и облаци.Тая си няма и на идея колко ми е важно да знам пече ли в тоя океан или не.Които и да питах за условията в океана,всеки ми даваше различен отговор-духало,печяло,валяло,риба нямало навътре,а само покрай брега.Едни го мразеха,други го обожаваха.Стюардесата и идея си нямаше от риболов.

12 вечерта Калифорнийско,което е 9 вечерта Хавайско гадния малък таралясник кaцна на острова.Бяхме се разбрали с една наша приятелка която беше на почивка там по това време да ни вземе от летището.Първи впечатления-много топло и влажно,много азиятци и много му се бави тубата с въдиците.Чакам аз нервен до лентата с багажа,излизат какви ли не гадни куфарчета и чантички,а мойта така любима туба я няма.Пуших една цигара/или май повече от една/намерихме си шиофьорката/беше наела някаква малка гадост/и зачаках отново въдичките си.
Намерих си жертва.Алохаааааа бе вашта коja къде са ми пръчките????

Той ме гледа като все едно,че разбира български.Питам го аз къде са ми пръчките,а той се прави,че не ме разбира.Жертвата ми изглеждаше филипинска,с някаква служебна карта на авиокомпанията с която летяхме.Обяснявам аз разпалено,че ми липсват пръчките и без тях не мърдам никъде,а той мига на парцали.Е най-после се светна,грабна си радиото и промърмори нещо на техния си диалект.Малиииииии бях готов да изям тоя цветен гирлянд на врата ми които ми окачи шиофьорката само като си представя че ми ги няма гегите.

Брата си ухили,ухили се и дръпнатия.Ма ме гледат и ми се хилят.Ма какво толкова смешно има???Обръщам се и какво да видя-още един дръпнат ми държи с 4 пръста тубата и ми я носи с усмивка.Бомба ми падна от сърцето,гегите са живи.От цялата работа неможах да разбера защо на това летище което е на 5 километра от Пърл Харбър работят дръпнати филипинюги.Не ми беше удибно да питам.

Грабнах си аз тубата,метнах я на гърба и си завлякох сака към малкия понтияк които беше наела приятелката ни.Багажа не беше малко-по 60 килограма на човек.Събрахме си почти всичко в по 2 сака + прословутата туба.Малкия фъстък едва събра сакчетата и клекна до земята.Запалих си една цигарка и се загледах в тъмните Хавайски улици.
Типичното американско пейзажче-едноетажни згради,складове и големи магистрали по които учудващо даже за мен имаше МИНИМАЛНА скорост,а не максимална.Тия май за никъде не бързат тук както и се убедихме по-късно.Летището е на има няма половин час спокойно каране от марината.Магистралата беше полупраzна и наваксвахме бързо.След около 20 минути пейзажа все да добива изглед на Златни пязъци в добрите му години-големи хотели,кафета,малки ресторанчета и шмиткъщи се туристи,а това е добре-има ли пехотинци това значи че си на добро място.
От дясно почнаха да се мяркат мачти на лодки,корабчета разни и големи пасажерси кютюци.От ляво на пътя си беше типичен капан за туристи.Идея си нямахме къде е лодката,но саc сигурност нямаше как да забравим къде отиваме-името на марината звучеше гордо ХАВАЙ ЯХТ КЛУБ.Нямаше как да се изгубим,но и намирането на този клуб не беше лесно.Завихме поне в 6 преки които завършваха задънени в океана.Решихме проблема с включванета на нашия GPS и с навигаторските способности на брата,които освен 2 капитански права,инструкторска тъпия по ветроходство и навигационни курсове имаше и огромен опит в ориентирането придобит от предишните му забавления включваще разносвач на пици и паркиране на коли за Омни хотел в ЧИкаго.
Огромен хотел,здрав паркинг завършваш сac стотици метра кеиове с наредени лодки като аптекарски шишета.Добри лодки не видях за мое учудване,нито ветроходни,ното кой знае какво моторници.Почвам да се разочаровам.
Спираме пред марината,вратата заключена,звънец няма,но за сметка на това има един огромен контейнер за смет точно отдясно на входа,препълнен и вонящ.Явно на тия тук не им достига мексиканска работна ръка която да бачка за по 6 кинта на час.
Брата като по-добре изглеждащ реши да влезе и провери кой и къде е,а и най-вече къде ни е лодчицата.След 5 минути се върна ухилен до уши с капитана на лодката които си пиел бирата в барчето на клуба.ЕЕЕЕЕЕЕ поне има кой да ни отвори лодката.

Та цъфнаха двамцата с капитана които е единствения които не е инвалид от екипажа на лодката по време на състезанието.Ние сме си наред,но сме само екипаж за доставка обратно до Калифорния.
Първите новини не бяха много лоши-бяха отрязали само един фал/въжето което държи някое от платната горе на мачтата/радара показваше когато си иска и каквото си иска,навигацията им беше гола вода в смисъл,че екрана имаше странни черни петна от водата която се мандахерцаше вътре,устриоството за проследяване на паднал ЧЛЕН от лодката си пищеше постоянно,компасите /2 нормални и 2 електроника/си сочеха които каквото си иска с отклонение между 15 и 36 градуса,лагера на перото на кормилото/как звучи само……/тропаше яко и имало опасност да скъса кожуха,лодката течала като пробита кофа и това беше само на пръв поглед.Добрата новина беше,че третия пират от екипажа е тук някъде и гонел бармана през 5 минути да му долива бира,но поне багажа му бил на лодката.
Нарамихме си партакешите,нахвърляхме ги в лодкатa и се метнахме v барчето на клуба.Вихреше се луд купон с жива музика,бири,песни и танци.Спах като капан.
На сутринта имахме уговорка с наща скромна шиофьорка да пием кафе и да вратнем кратко кръгче из Хавай.Тя си тръгваше следобяд и нямахме много време,та директно ни заведе на плажа Уайкики.Готино плажче,пълно с кафета и кръчми,готини туристи,лодки и чадъри,както и най-синята вода която бях виждал до този момент.Загнездихме се на шведска маса за закуска,струваща 12 $ на първа линия на плажа в един от най-старите и известни хотели на острова с излаз на плажа.Всичко вървеше по план с изключение,че транспорта ни си отиваше след 2 часа.Сбогувахме се с приятелката,грабнахме си задниците и директно на лодката.

Състезателите бяха там,брадясали и щастливи от 4 си място в състезанието.Трябваше да ходят на някакво представяне на лодките след състезанието-чист сеир за публиката.Това ни даваше около 4 часа свободно време за обиколка на острова и оглед на магазини и работилници които щяха да са ни нужни за подготовката за пресичането на половината океан.Взехме eдно такси и тръгнахме на лов за кола под наем.След около 2 часа си намерихме една разтропана Кия с изгърбен мотор,но сравнително добър климатик.Ако на някой му се случи да си рентва кола на Хавай избягвайте да вземате бяла Кия-брата я е карал,а това никак не е добре.Той ги кара по странен начин колите под наем.

4 часа бяха съвсем достатъчни за да обиколим остров Оаху-най-населения остров с най-много туристически изгъзици.Хванахме магистралката която беше пълна с мързеливи островитяни и след 1 час бяхме на другия край на острова.Малки къщурки,стари бракми на улицата,сърфисти и тесен път.Друго няма.Пейзажа варираше от отвестни скали и джунгла до равни полета пълни с крави и телета.Ма то Хавайте не било кой знае какво и се убедихме в това с една кратка обиколка.Добре беше,че видяхме ветровитата част на острова,вълните и придобихме представа какво ни чака поне 3-4 дни в океана.Постоянните ветрове там дихат с около 30 до 50 километра в час и вдигат доста сериозна вълна,но поне беше топло и не се очакваха никакви бури в близките 10 дни.Вечер вали и облаците идват с вятър понякога със скорост до 65 километра в час.
Това никак не ми хареса-щяхме да бухаме срещу вятъра и вълната,но проблема ми беше друг.Риболова в такова време с ветроходна лодка е почти невъзможен-прекалено много е наклонена лодката,подскача и залива постоянно,а и трудно може да се спре,да не говорим,че е почти невъзможно да се маневрира на заден ход ако закачим нещо по-сериозно,а точно това ми беше плана.
Нужни ни бяха 50 минути за да се върнем в цивилизованата част от острова,където ни чакаше оригиналния екипаж и лодката.Одисеята започваше.
Кратко обяснение как работи факса за прогнозата за времето,сателитния телефон,както и връзката с човека на брега които ще ни дава прогноза за това което ни очаква в океана.
Приехме лодката,сбогувахме с с част от екипажа които си тръгваше същия ден и се разбрахме с капитана и пича които беше наясно с електрониката да се видим на другия ден сутринта за доразяснения кое и как работи.
Лодката вътре,а и вън приличаше на прекосила океана-пълно с платна,гумени дрехи,храна в консерви и вода.Вонеше на застояла солена вода и потни състезатели.Следващите 5 часа ги прекарахме в преподреждане по бандитски и почистване на нашия бъдещ дом в продължение на 3 седмици.Всичко което не беше заварено,завинтено или залепено излезе на брега,сапунка на пода,стените и тавана,както и сладка баня на всичко което можеше да държи вода-матраци,дрехи,платна,въжета…….Течеше като спукана войнишка манерка поне от 6 места.Кратка пауза за по цигарка и атака със силикон за запушване на дупките които незнайно кой беше оставил без да ги запълни със смола или силикон.
При подготовката на яхтата преди състезанието се наложи да дупчим много,а и не само ние.Аз лично знам за поне 8 човека които по цял ден се разхождаха на смени с дрелки в ръце.2 часа и едно кило силикон си отидоха,но поне имахме шанс да спрем някои от течовете.Нямаше смисъл да се подрежда отначало всичко защото ни чакаше пазаруване на вода,храна,гориво,резервни части…….

Четвъртия ЧЛЕН звъни по телефона.Звучи като нормален американец с фамилията Чернитски.Ма тоя бил от наще бе-трето поколение словак,умен като всички от тукашния край,работлив и разберащ какво му се говори без да ми се налага да му обяснявам или повтарям повече от 3 пъти.
Нямахме много време,уговорката беше да я върнем обратно преди края на Август без да трошим много неща,да не ползваме състезателните платна,а само транспортните,да не бръмчим много с моторетката и да не напъваме МНОГО лодчицата.
Време беше за пазаруване.Срешнахме се с четвъртия член,запалихме таратайката и газ по магазините.Чакаха ни поне 20 дни по наши сметки в океана.Сметките бяха прости-5 литра на човек на ден течности,поне 5 различни ястия,гориво за поне 2000 километра бръмчене с дизеляка,както и резервни части за всичко което може да се поправя в океана.
Водата беше лесна-само 4 колички от големите пълни с ГАТОРЕИД,сокове,коли и вода.Сметката беше около 750$.

Горката таратайка щяха да и се праснат гyметата.Багажник,седалки и между тях беше пълно с шишета разни,но поне пиенето беше налицe.Това беше лесната шаст от пазаруването.Трудното тепърва идваше-как да съберем и укрепим 150 галона или към 600+ литра с гориво при наличието на резервоaр от само 15 галона.Имахме 7 туби в лодката всяка една от тях по 5 галона.Оставаха само към половин тон с гориво и сме готови.Проблема е,че капитана и мои брат близнак е Българин и пари за глупости не дава,а и инвалидите нямаха такива в повече.Всяка една туба струва 25 $ даже с намалението което ползваме в магазините,а това беше прекалено много за нашия job.

Гориво,храна,вода и самолетни билети се подсигуряваха от организацията на инвалидите,но това не значеше,че ще похарчим 500$ за туби вместо 10$ които по наши сметки бяха достатъчни.

Хамериканчетата ни гледаха като извънземни.Те и идея си нямат какво значи eмигрант с идеи,но им беше време да почнат да учат.Следваща спирка aвтомивка пълна с Хавайски дебелаци.Шефа го нямало и не знаели къде е.5 кинта и визитна картичка на брата бяха достатъчни за да събудят интереса на най-свястно изглеждащия мияч на коли.Като се върнел шефа му щял да звънне едно телефонче.

Словака мрънка нещо на zадната седалка-ловяла му се риба по време на пътуването,а нямал нищо за целта.Като всеки свестен човек му дошла идея да си купи макара и разни пискюлчета и бил готов да похарчи към 600$.Ма да му имам проблема.Трябваше да чакаме мързеливия шеф на автомивката да цъфне и имахме време за разходки.Разходихме се както се и очаква до най-големия им magazin за риболовни принадлежности.Нищо особенно нямаше вътре-големи макари,дебели влакна и куки като за световно.Пича и идея си нямаше какво търси или какво е добре да се купи.Аз по това време си мислех,че съм малко наясно какво му трябва.

Бързата разходка в магазинчето беше достатъчна за да ми стане ясно,че имаш ли пари имаш и шанс да спреш някое говедо в океана.Тавана беше 550$ за макара,а в тая ценова категория попадаха златни Пенн и Шимано,но с малък размер.Предния ден бех метнал око на един пич които си остреше куките с една пила и си подреждаше такъмите са сутрешен риболов.След първите 5 въпроса ми се пререва-мойта артилерия беше в най-добрия случаи 2 пъти по-слаба от това което се ползваше от местните.Макара Пенн с големина на децко барабанче/такива в Калифорния никoй не ползва/основно влакно 650 метра 120 либри,50 сантиметрови силиконови пискюли с повод 400 либри и куки почващо от 12/0 и достигащи до някакъв размер които ме беше страх да попитам.Само като идея за какво става дума ще кажа,че юмрука ми се събираше мешду ствола и контрата на куката.
Макари 30 не ни вършеха работа,трябваше да е нещо с по-сериозен размер.Нямаше как да се спре лодката ако нещо клъвне и определено имаше нужда от голям барабан.2 скорости на макарата бяха задължителни.Аз съм 64 килограма дупе,брата е същия размер,а остатъка от екипажа беше с една глава по-нисък.Едноскоростна макара щеше да ни скаса раменцата и това беше ясно на всички.

Гладен циганин пред кебапчийница ако не сте виждали,точно сега му беше времето.Нямаше смисъл да питам които каквото и да било.След прекарани почти 2 дни на острова ми беше ясно,че местните са толкова мързеливи и бавни,че щяхме да си загубим деня докато тоя дебелак зад щанда се сети какво искаме и защо.

Намерих я.Шимано ТЛД 50ЛРС с 2 скорости.Въртях и подмятах какви ли не макари,големи и малки,златни и шернокожи,но това беше най-доброто за целта като цена и качество.500+ $$$$ отлетяха.Влакното ми създаде малко проблеми-местния ме убеждаваше,че ни трябва поне 120 либри,аз аз се бях запанал на 80.Не и знаех наизуст показателите,но бях сигурен,че няма как да ми държи 40 либри аванс или към 20 килограма,а да не говорим за 75 на пълен аванс.От друга гледна точка е грешка ако не слушаш какво ти говорят местните и това ми предизвикваше сърбежи на разни места.20 минути,компромис,100 либри АНДЕ 420 метра.Дебелака я напълни на 110 %.Гледах го оцъклен какво прави-нагазен следеше как машината навива влакното на макарата с опън поне 5 килограма.

-Абе пич аз как ще го наредя така както го реди машината и откъде ще му намеря тия 5 кила опън за да се навие така стегнато.

-Ми то си е твой проблем,аз само работя тук,а ти ще ловиш с нея.

ЕЕЕЕЕЕГАТИИИ МАНГАЛА.Навива ли навива докато влакното не започна да опира-тоя е луд.Бях готов да му го кажа,но в следващия момент дойде един пикльо които се интересуваше от риболов на акули в канала Молокаи.Наща мърда изостави всичко и започна на дълго и широко да обяснява кое и какво се прави,как се таси акулата,такъми,средства за безопасност,очакван улов………..и всичко звучеше много разумно.Тоя е мърда,но май си разбира от работата.Бяхме прекарали вече повече от час в магазина,макарата беше ПЪЛНА с влакно,а и имахме още около километър и 600 метра влакно на ролката която се наложи да купим.По-малки разфасовки нямали.

-Абе Поляка ще взимаме ли някакви пискюли.Аз имам пръчка 2 пъти по-слаба от това което ти трябва,но ще свърши работа.
Ми взехме-400 либри 3 метрови поводи/тоя не си играе/някакви куки които не си знаеха номера и вирбели с големината на щипки за пране.45 $ бройката специялно правени за нашия риболов,но тук не смеех веше да се обаждам.Размера беше само към 20 сантиметра,далеч по-малко от това което аз очаквах,но пак цветовете ми скриха шапката.Като се почне от шерно,лилаво,сиво,жълто,розово и се стигне до zелено,синьо и кафяво си имаше всичко.

Словака щастлив,а на мен ми е у шише.Какви ли работи плуват тук и какво ли ни чака?/??

Звъннаха от автомивката.На колата и право там.

Основната идея беше как да съберем още към половин тон гориво без да даваме излишни пари.Ми не е много сложно,но трябва късмет,а късмета се изразяваше в ГОЛЕМИ пластмасови бидони в които миячите си държат препаратите за миене на коли.Яка пластмаса с 2 отвора и капачки които лесно се отварят и затварят и чук.За нас това е злато,а за тях си е чист болкук след като ги изпразнят.Обемисти са и им е голям проблем да ги навират по колите и да ги носят на боклука.ЕИИИИ ЧЕ КЕФ.

Шефа беше там,гледа като натровен четиримата рошави пирати стискащи 10 кинта в ръка и с голем интерес оглеждащи къде може да са им бидоните на тия.
Първи въпрос-за какво ще ги ползваме????Бе я без тия номера-кажеш ли му,че ще са на яхтa ти одират кожата.Не всеки има яхта тук,а и повечето които си играят с такива неща имат пари.
Мълчи или мънкаи-ми ще пробваме едно нещо,но не сме сигурни дали ще стане,по-малки нямат ли/знам че нямат-това е стандарта 35 и 55 галона само/къде можем да ги изхвърлим ако не ни свършат работа????Ма тоя идея си няма с кого си има работа.Мексиканците се връзват та тоя ли няма да клъвне.

След 10 минути разтакаване си грабнахме бидоните,платихме по 5 кинта на бидонче и ги наврягме в Кията.Картинката беше пълна-четирима рошави и загорели от слънцето пирати,пушат в колата под наем,наврели малкия бидон на zадната седалка,а големия вързан в багажника/багажника отворен/слушат U-2 и с пълна газ се изнасят към плаж номер 1 в САЩ.

С пристигането в марината и настъпи смут-какво ще ги правим тия бидони,как ще ги закрепим в нещо което ще се подмята 20 дни в океана,как така били само 5 $????Някой му беше дошъл акала,но ги беше намерил във фабриката на Пепси Кола с убиствено син цвят и грозната цена от 50$ за бройка.Имали-дали,ние такива пари не даваме.
Беше време за блокаж на друг касов апарат/тоя в магазина с пиенето блокира/.Късмет извадихме и тук-на единия майка му имала някаква карта с която можехме да пазаруваме с намаление в някаква верига магазини за хранителни стоки.То това добре,но какво да пазаруваме???
Храна за 20 дни по 5 пъти на ден за 4 човека не е шега.Словака ми намига-можел да готви.Тоя ако не се бъзика ще е добре,но ако объркаме нещо ще му ядем…….2 часа и 4 колички с консерви,макарони,полуготови супи,салами,сухари,кафе,сосове разни…….с обща сметка 1100$ бяха достатъчни за да си помислим,че сме готови за екшъна.Блокажа на касовия апарат беше на към 750$.Пак познах какво ще стане.

Нужни ни бяха 4 часа да натоварим,прекараме и разтоварим всичките тия консерви,пликчета разни и буркани.Като за начало нахвърляхме всичко в лодката,но преди това събрахме багажа които си стоеше разхвърлян из кея на марината.Всичко беше сухо и миришеше на сапун.

Деня си отиваше,а ние бяхме до никъде.Подреждането на вода и храна отнема много повече време от това което аз си мислех.Искахме лодката да е тежка,да няма нищо на палубата и най-вече като почне да подскача да няма разни неща тръгнали да се разхождат долу и да ни търсят къде сме.2 часа сутринта бяхме към приключване-матраците си бяха по местата,резервоара с вода пълен,водата наблъскана на възможно най-ниските места и yкрепена достатъчно zдраво за да държи наклон до 110 градуса на лодката/никога не се знае/.Храната или по точно консервите бяха набутани на всевъзможни места-под койките,мивката,хладилната кутия,в кенефа под малкия и строшен душ………Лодката стъпваше 5-6 сантиметра по-дълбоко във водата.

7 часа сутринта,кафе в барчето и сутришна цигара на теферич в градинката на Хавай яхт клуб.По това време вече се разхождахме по състезателно облекло-каси бермуди и цаиси.
Имахме още доста работа-никoй до момента не беше обърнал внимание на превозниото средство,а имаше проблеми да си играем поне още 2 дни с тях.,а и задника трябваше да си топна в Хавайски води.
Горката Кия я чакаше още 6 часа екшан и всеки стискаше палци да не и хвръкнат гумите.С пълна газ се изстреляхме към WALL МАРТ-2 часа и 600+$ за спални чували,одеяла,малка туристическа скара,тигани,тенжери……..и каквото се сетите че може да ви потрябва за 20 дни на палатка.Главните неща бяха на лице-батери,торби за боклук,водонепроницаеми торбички…………Подреждане ни чакаше и то доста.
12 часа върнахме горката Кия на паркинга,пълна с бензин и миришеща на състезателна кола с врели спирачки.Зареждането беше на приключване,но сега имахме нужда от идея къде да наврем бидоните за гориво,как да ги yкрепим така,че да са удобни за дозареждане на тубите,но и да не мърдат даже ако лодката полегне на едната си страна.Ако на някой му се е случвало да връзва бидон без дръжки на носа на лодка знае за какво говоря.

Нужни ни бяха 2 часа за да набутаме малкия бидон,които навряхме зад мотора в централната част на лодката.Зад него планирахме да сложим тубите с гориво,малко платна които нямаше да ползваме,малко вода,празната туба за вадичките ми,която сега беше пълна с еднолитрови шишета с вода,както и малко от багажа ни.Големия бидон не се събра за някакви си 5-6 сантиметра.След около 3 пълни дни в Хавай и към 50+ часа бачкане бяхме ПОЧТИ готови с подреждането.

Отвързахме лодката и си замъкнахме задниците до местната морска бензиностанция.Заредихме 7 туби по 5 галона дизел,както и 30 галова в малкия бидон.Лодката потъна още 2 сантиметра по-дълбоко.Близо 2 часа ни бяха необходими да навържем бидончето и тубите.
Пушиме си ние блаженно на лодката и се препичаме на слънци правещи план за атака или по-точно от къде да я започнем тая лодка.Електрониката нямаше да ни трябва много-не бяхме на състезание,а и никoй не ни плащаше за това което вършим,та и не бяхме на зор да си ходим бързо.Нужен ни беше един компас и една кофа да си гребем солена вода от океана.Другото са изгъзици както каза един от екипажа.
Така както си се препичахме на лодката и се наслаждаваме на слънцето нямаше да я докараме до никъде.Гадното чуство,че забравяме нещо започваше да ни гложди все по-остро.В това време дойде приятелчето на Словака.Ех че кеф,ще се шmиткаме още.Имахме дълъг списък с неща нужни за лодката,които се надявахме да намерим в близкия magazin.Нищо подобно-там освен няколко болта,2 помпи,някакви метални въжетаи 1-2 макари друго нямаше.Ще се ходи до моя любим magazin и това си е.

Още с влизането в магазина разбрах,че ще е лесно.Магазина се намираше на около 20 минути с кола от марината по необясними за мен причини,но пак с отварянето на вратата ми просветна.Двама от работещите там продавачи ги познавам от Сан Диего,а и те ни знаят по имена.За разлика от Хавай в Сан Диего можеш да намериш почти всичко в поне 3 магазина,но има и много малки магазинчета всеки специялизиран в дадена област.В тукашния magazin ми обясниха,че само WЕСТ MARINE е зареден и то долу-голе,другите били гола вода.Това вече го знам-ние търсим ремък за мотора,масло,филтри,помпа за смяна на масло,въжета и блокове,карта за тази част на света,батерия за мивката,резервни маркучи,слънчев душ,крушки и бушони………..и леваците в предния magazin нямат нито едно от тия неща.
Кратък оглед за ориентировка в магазина и ми стана ясно кое и къде е.Цените ги знам,знам и какво предлагат,на какви цени,кое е дебро и кое е боклук.Знаеха го и познатите ни.20 минути и малко помощ от тяхна страна бяха достатъчни за да напълним 2 колички с неща нужни за прехода.Спогледахме се с брат ми и решихме да им приложим любимия си номер при доставка на лодки.

-Извинете,но имам въпрос.Ако купя нещо от този magazin,мога ли да го варна в Сан Диего ако не го ползвам????

Барабаните бия туш,смут в редиците на касиерките/една полякина,рускиня и германка/.Колкото и да се споглеждат ми е ясно,че може ако ще на 2 да се згънат.Щели да питат.Ма какво ще ми питат-това си е изпитан номер от наша страна,повтарян мнoгoкратно.

-Шефа каза,че не е сигурен дали ще ви ги приемат в Сан Диего ако са мокри или ако въжетата са рязани и не са цяла ролка.

Тая не ме познава.

-Ми обадете се в Сан Диего и ги питайте дали може.

Гледа ме странно.Ма какво ме гледа???Я да звъни-нали това и е работата.В това време се намеси един от нашите пичове,грабна телефона и накратко им обясни,че близнаците са тук и си прилагат любимия номер с купуване на потенциялни резервни части в случай на нужда.
Как сме щели да платим????ААААААА МОЖЕЛО.Плащаме с вълшебните думички ВЗЕМЕТЕ ПАРИ ОТ КАРТАТА,как иначе.Кръгом и атака за още 2 колички резерви.

Въжета останали от макарите и наредени за продажба на намалена цена,блокове,шегели,помпи с клипсове за акумyлатор,радарни отражатели,крушки,фенери,ракети,якета и бoтуши,епоксидна смола която може да се полага даже и под водата в случай,че уцелим нещо твърдо и плуващо,клещи за рязане на стоманени проволки както и такива за правене на уши на проволките.
Много от нещата които имах на идея липсваха и това никак не беше добре,но и това което взехме не беше зле.Липсваха дебели неопренови костюми които в случай,че потъне лодката щяха да са полезни за останалите двама от екипажа.Цената им е към 460$ и в Сан Диего ги има,но не и в Хавай.Аз си имам такъв както и брата,но за другите двама оставаше да стискат палци,а и водата поне първите 15 дни нямаше да е така студена за да им се налага да ги слагат v случаи на нужда.

Заредени с почти всичко необходимо за пътуването и почти всичко което ни дойде на акала се завлякохме до лодката,преподредихме всичко закупено и седнахме да си починем.

Ма как го разказвам само,като приказка.Сега ми е лесно,но тогава не ни беше никак.
Както си пием колата и сме се опанали на лодката и се чудим какво още ще се случи и то се случва.Малкото пишлеме което беше четвъртия член на екiпаjя ни съобщи,че МАЙ нямало да може да дойде с нас.Намерил си бил едни приятелчета които пътували директно за Сиатъл,състезавал се бил с тях и ги познавал,а и те търсели резервен човек защото един от техните го хванало шубе и се отказал.Малкия дрисльо се сети да ни го съобщи това 1 ден преди заминаването ни………….
Чуството е кофти-лодката нямаше автопилот и щеше да е доста трудно за трима човека да я докарат обратно в Калифорния навреме и без да трошат нищо.Другия вариянт е да се кара с намалени платна през цялото време,за да не ни се налага да сменяме през време на бурите,но това значеше да пристигнем за около 50 дни.Нямахме толкова време,но нямахме и четвърти човек.Дрисльото си събра багажа,плати си самолетния билет и си замина.
Бяхме казали,че ще я върнем ако ще да се наложи да я караме само аз и брата.Словака беше с нас и не му дремеше кой и къде си заминава,но и никoй не беше много наясно какво ни чака в океана.Май спешно ни трябва четвърти човек.

Точно си мислехме как да си намерим такъв и най-вече къде да го търсим и покрай нас минава една от големите лодки.Почвам да броя в захлас,малииииии 6 бидона от големия модел+двайсетина туби по 5 галона+ незнайно колко бидона вътре в лодката.Хе тоя се е объркал нещо.Нямаше и 5 минути и гледката се повтаря.Лодка малко по-голяма от нашта се задава с 4 броя от големия размер/цвят син/завързани в кокпита.Тия си подготвят мото поход което е добре,кофтито беше,че най-слабия от тях имаше минимум 200 галона гориво,а ние сме с 80 в най-добрия случаи.Големия бидон си стоеше все още на кея измит и сух,готов за вкарване в лодката.Лошото беше,че нямаше къде да го сложим,а и как да го вържем.
Ядосани след случая с четвъртия член и леко шашнати от факта колко гориво имат съседите се заехме да наритаме/точно така/големия бидон вътре.5 минутки и бидончето беше долу,но нямаше как да си стои в средата на лодката.Разстоянието от мотора до мачтата беше около 3 метра,но в ляво от мачтата имаме малка мивка до която е котлончето,стоящо на стойка която му позволяваше да се мандахерца и стои почти хоризонтално в зависимост от движението на лодката.В дясно на мачтата ни беше храната и повече от водата.От двете страни бяха 2 от койките,а над тях спасителните жилетки,надуваемия сал,аптечката,чантата за напускане на лодката.
Бидона НЯМАШЕ ШАНС да се сложи в средата без да има опасност от пожар при разливане на нафта,без да пречи на средствата нужни при авария или потъване на лодката.

Идейката беше единствената възможна в случая-да го наритаме още по жестоко почти на носа на лодката и да го загнездим между платната,тоалетната и банята която нямаше да се ползва.След 3 часа бяхме изкарали малкия асансьор които се ползва от инвалидите за качване в кокпита на лодката,котвата и всички платна-4 спинакера/платно като балон за попътен вятър в повечето случаи шарено/състезателен грот/главното платно/състезателни геноа/предното платно/с различни размери 4 броя,транспортна геноа голяма,както и номер 3,щормова геноа и гротче/+ – 10% от големината на нормалните големи/.
За щастие на носа на лодката имаше сложена алуминиева тръба незнайно по каква причина както и 2 проволки минаващи отстрани близо до бордовете на лодката.2 сутринта си легнахме след като нахвърляхме всичко вътре.

7 сутринта,кафе и цигарка,студен душ и въжета за връзване на бидончето.Почти 3 часа след началото на операцията и към 300 метра въже бяхме готови,бидона беше вързан,платната наврени около него,под него котвата и асансьора,няколко спални чувала и торби с въжета даваха пълната картинка на искуството да вържеш бидон на носа на лодка.

Звънна на брата телефона,пича които ще ни дава прогноза за времето имал позната която искала да прекоси океана и си търсела лодка.ЖЕНА НА БОРДА.Щяла да дойде и провери на какво приличала лодката и да реши какво да прави.Лодката нямаше как да е по спартански устроена-тоалетна,малка мивка и котлонче на кардан,4 койки и 5 крушки на тавана.
От към сигурност обаче беше заредена до дупка-система за проследяване на падналите зад борда,сателитен телефон,спасителен сал,далаверка за пращане на сигнал за бедствие по сателитен път,радио способно да лови на около 800 мили + нормално такова,аптечка достатъчна за малък Мексикански град,спасителни жилетки и 2 костюма за оцеляване v студена вода.Имаше и апарат за пречистване на солена вода способен да ни дава към 5 литра на час когато работи мотора както и фаkc бълващ постоянно спътникови снимки на района/целия океан/както и договор за прогноза от брега.

Докато я чакахме да се появи мадамата,брата се покатери на мачтата за кратка проверка на състоянието на всичко което си виси там и прекарване на отрязания фал.Сложихме си малкия транспортен грот и геноа номер 3/към 60% по-малка от номер 1/проверихме и прекарахме някои от въжетата които липсваха,сменихме си мивчицата……….бяхме готови за тръгване.
Тръгнахме,но само до бензиностанцията където налапнихме големия бидон с 50 галона нафта.Опитах се да ги помръдна,но неискаше и да чуе.Надявахме се да си стои така мирно и по време на плаването и точно това се случи.Не мръдна даже и на сантиметър,а имаше и гадни дни с вълни до около 7-8 метра и чупещи се гребени,но затова по-късно.

Мадамата се появи към 4.Изглеждаше мърда и точно такава си беше.Имала резервация за самолет,но щяла да я отложи и да диоде с нас.Можела да кара/да бе да/състезавала се на големи лодки/по правене на кафе май/и не я било шубе от нищо-е за това беше права,даже и в най-кофтито време което имахме си спеше като бебе вързана в кокпита.Такъв дебил не бях срещал.
Багажа и беше в кафето на клуба и не и отне много време да си го метне на борда.Решено беше да се тръгне на другия ден рано сутринта.Кратка вечеря на скарата сложена на моста до лодката,адиос на залеза и си легнахме.
Лежа и си мисля“утре ще е началото на първото ми пресичане на океана,екипажа се състои и трето поколение словак,женски мелез между германка,руснак,нещо полско и…….кой знае какво,както и двама Български пирати с големи надежди за добро плаване.Каквo ли ни чакаше????“

Към Част 2.